Който е живял или продължава да живее в Павликени, знае античните керамични разкопки на четири километра западно от града. Гладкото поле тук наричат „Върбовски ливади“, защото подир още няколко километра, ала на хълмисто място, се е сгушило селцето Върбовка. От незапомнени времена в това землище – между малкия град и малкото село – хората обречени да се препитават със земеделски труд, чоплейки дебелия слой чернозем, изравяли непрестанно парчета от керамични съдове. Десетки години упорито удряли сечивата си, а плуговете и лемежите им стържели извиращите от пръстта червени изпечени късове глина, ваяна кой знае кога и от кого в такова количество сякаш онзи неизвестен майстор, като не могъл да продаде грънците, бе разхвърлял и закопал ненужната си стока върху стотици декари с отмъстителната надежда, че макар да не е сял, попиленият му, орисан грънчарски труд ще остане неизкореним като троскот.
Понякога изравяха и камъни – бели, четвъртити, шлифовани, върху някои личаха неразбираеми надписи. От камъните ползата бе по-голяма: влизаха в градежа на къщи и дувари.
Към средата на миналия век славата на това място бе започнала да привлича иманяри. За разлика от стопаните те не обработваха чернозема, а скришом копаеха дупки и там, където бяха върлували, земята зееше изтърбушена. Мълвата разказваше как иманярите попаднали в собствения си пакостен капан. Очевидци се кълняха, че било трактор, други спореха че е багер, но каквото и да е било техническото съоръжение, една сутрин идващите на полето хора видели само половината от него и то килната по най-причудлив начин. Другата половина от трактора или багера, била забита дълбоко в земята, напълно обездвижена, ненужна. Тогава, наред с органите на реда и техническите служби по изваждането, най-сетне поканили и учени-археолози. Гледката била смайваща, когато надникнали в порутената, но освободената яма. Ясно се различавали опушените стени на огромна пещ, а от стотиците керамични съдове имало съвършено здрави, недокоснати, непропукани. За тази част от случката вече знаех от свидетели, които бяха присъствали на онзи оглед – мои колеги археолози. Колега аз щях да им стана доста години по-късно, но техният труд още тогава бе сътворил такъв невиждан резултат, че само за десетилетието от 1970-та докъм 1980-та край градчето Павликени се бе разкрил цял друг град – керамичен. В света на учените той и досега е обозначен като Античен керамичен център.
Благосклонна бе към мен съдбата, че още като студент ме срещна с най-възторжения създател на античния град – археолога Богдан Султов. Щом станало ясно, че на тези Върбовски ливади е по-добре да копаят учените, отколкото селяни и иманяри, търновецът зарязал кабинетното удобство на старопрестолния град и буквално заживял насред полето. С него пристигнали куп специалисти, а лятно време ученици и студенти се надпреварвали кой да човърка из руините със специалните шпакли и четчици. Ръководителят им се радвал повече от тях, децата. В радостна възбуда заживели хората из цялата околия. Като в приказките изпод земята пещите разтваряли тъмни гърла, безредно бързали да се покажат парчета тухли, керемиди, съдове, от време на време по някой скелет също изскачал от двехиляди годишна дрямка.
Изскачали и въпроси, и разгадките им носели нови тайни за разгадаване. Султов разкрил предназначението на ямите-утайници, в които глината втасвала десетилетия: дядото ще я заложи, чак внукът ще я употреби фина и прецедена като каймак.
Да видят тези неизчерпаеми древни грънчарници прииждали хора от всички краища на света. Неуморимият Султов и създателят на науката тракология Александър Фол взели всяка година да свикват международни конференции и тъй – не просто неусетно или незабележимо – а за кратко, отведнъж – павликенските разкопки били признати за единствени на древния Европейски континент. От тези години, като студент, помнех и аз огромната площадка. Сто и петдесет декара тлъст чернозем бе отцепен насред ширналата се Дунавска равнина и даден на науката. Без тези разкопки вече бе немислимо да се изучава археология.
Внезапната, преждевременна кончина на Богдан Султов през 1982-ра и онова, което се случи с Античния керамичен център подир смъртта на неговия петдесетгодишен създател, за сетен път затвърди убеждението ми, че всеки човек е незаменим. В училище и по-нагоре, в университета, все ни втълпяваха, че нямало незаменими хора. Винаги като чувах тази нелепица съм се питал: ами аз, мен самия с кого биха заменили? Че как тъй ще ме заменят? Какво съм аз тогава: човек или бурмичка, в обществен механизъм, където по волята на някой параноичен механик могат да ме заменят, когато им скимне?! А от замяната до физическото ликвидиране границата изтъняваше на косъм…
Без Султов разкопките бяха попарени от страшната слана на бездействието. Аз се бях устремил към безнадеждните подстъпи на науката в собствената си родина. Залъгвах се, че археологията все пак е само дял от историята, че мога да избягам назад във времето и да се скрия от епохата, в която така или иначе се бях пръкнал и не желаех да ме заменят с никого. Собствените ми житейски заблуди се оказаха плодотворни особено след преломната 1989-та. Препълван всекидневно с яснотата, че човешкото съществуване е низ от цивилизации, които в крайна сметка са загивали, изчезвали (все едно по какви причини), лично аз не се изненадах, че бе настъпил краят на един строй, в който се бях родил по волята на провидението. Гигантската ирония бе в друго: втълпяването, че всеки индивид е заменим, вървеше с аксиомата, че самият обществен строй е незаменим и несменяем, че е крайна спирка в най-съвършен социален ред. Един от вдъхновителите на тази сладка илюзия бе отсякъл дълбокомъдро: до комунизма човечеството се намира в предистория; от което следваше, че хилядолетия хората са живели наужким.
Точно преди девет лета, пет години преди безкрайният двайсти век сам да се превърне в история, бях стъпвал по тия места за последен път. Мой колега от следването – завърнал се като учител в родния край – бе съкрушен от немарата, която бавно и сигурно превръщала Античния керамичен център в руини.
Видяното още тогава ме убеди, че народът, към който принадлежа е надарен със свръхенергията да съсипе не просто стореното за някакви си там четирийсе-петдесе години, а да заличи, да изтрие белезите за съществуването на други народи, щъкали по тези земи столетия преди да се появи българското племе и съвсем благоразумно успели да изчезнат преди същото племе да ги завари, да ги зърне или да се сблъска с тях, та да имат пришълците поне една основателна причина да ги намразят. Защото и омразата не би могла да заличи спомена за отминалото, омразата значи отношение, поне предпазва от забрава – мразиш, докато помниш. Безразличието към собственото ни минало – далечно или близко – наслояваше сивата пелена на забвението, а моят приятел, учителят-историк (надушил смътната опасност, както птиците и животните стават неспокойни преди земетресение), се опитваше да върне отместеното махало на обществения интерес. Нищо че и обществото, и интересите му се разцепваха в неразбираем самоунищожителен плурализъм, стигнал космически висоти в организираното безумие наречено партии, сдружения, съюзи, обединения. Там в тези висоти, озонът на здравия разум свършваше, а цялата нация бе на път да изгори в пространството на една Вселена, където други нации, държави и общества блестят примамливо, но един Господ знае кои само отразяват и кои излъчват собствена светлина.
Тогава, през 95-та, успях да заинтригувам известна международна научна фондация с павликенската керамика, славата на разкопките не беше помръкнала. Следващите два-три сезона с тази международна подкрепа част от древните пещи бяха укрепени, консервирани под стъклени похлупаци, което щеше да ги съхрани, докато някой ден се възбуди наново археологическа дейност.
Подир началните успешни стъпки местните власти и факторите от световната фондация развалили достлука. Учителят-историк в обширни писма изливаше стенанията си, че алчността и безхаберието на отговорните фактори биха отчаяли и най-филантропските намерения, на който и да било благодетел или благотворител. Ала аз повече избягвах да се мяркам из този край, не можех да се съвзема от преживяното с Теменужка, внезапната двойничка на момичето от далечна Франция, моята севернобългарска Флоранс, мистериозното й превъплъщение в друг един образ на белокоса вдовица подир фаталната автомобилна катастрофа с ревнивия й съпруг и спасителната пластична операция… Месеци трябваше да изтекат, докато пиринченият вкус на заседнал в гърлото ми ужас премине.
Чудното свойство на времето да разтваря и най-неприятните преживелици бе стопило девет години, през които покривах с давност не само спомените. Съвършено съзнателно сдържах текущите си, напиращи по силата на живата ми плът, емоционални изблици. Бавно катерех научната стълбица в Археологическия институт, минавах вече за сухар, който може да бъде добър събеседник и пише интересно, но положението му на самотник – ерген, наближаващ четиридесетте, объркваше околните при всеки опит да пробият черупката, в която сам се бях затворил.
Педантичната добросъвестност често стоварваше върху ми различни задания и ето ме – трябваше да се отправя към забравения керамичен център и изготвя подробен доклад какво е състоянието му сега, в края на 2004-та година.
Моят приятел, учителят, се зарадва тъй искрено на неочакваното ми посещение, че аз изпитах угризения, задето вътрешно се бях усъмнил, че може би ще срещна укорни думи за дългото си, умишлено нежелание да общуваме, заради отказаната ми подкрепа – невярващ, непримирим посред съсипнята, която не желаеше да приеме. Беше се задомил, децата му, момче и момиче – породени, вече ходели на училище при майка си – учителка в началните класове. Не се изненада от продължаващото ми ергенство. Забелязвах, че не се изненадваше на нищо. Появата ми след толкоз години прие радушно, ала сякаш бе очаквал това да се случи. На драго сърце се съгласи да отидем заедно към потъналите в забвение Върбовски ливади.
В края на октомври, както преди девет лета, бистрият изпръхнал въздух пазеше топлината на лятото, слънцето грееше необичайно ярко. Но прегорялото поле пустееше, простираше се в ненарушавана от нищо тишина: не бръмчаха трактори, не гълчаха хора, хоризонтът бе погълнал в измамната си безграничност дори птиците. Като кръпки върху излинялата черга на равнината сивееха изорани нивици – върнати на някой стопанин, който не бе се затрил и отчаял от битката с реституцирания си къс земя. Изглежда с учителя мислите ни не бяха различни, ала той пръв заговори:
– Реституция. Каква думичка само, а? Найнапред беше пък ликвидация…, а още по-рано, преди да се родим – колективизация. Гласът му бе равен, не съдеше. – Ето – върнаха ги… изконните земи. Като чуя „изконни“ и ми се повдига. Пещите на кого да върнем, на ония отпреди две хиляди години? Сигурно и те са воювали за тая пустош, наричали са я … изконна. Гледай!
Виждах и без да ме подканя. Античният керамичен център бе море от избуяла растителност, в която можеха да се открият всички видове треви, плевели, тръни и храсти характерни за този географски район. Би могло да мине за ботаническа градина, ако не бе девствената непокътнатост, стърчащите стъклени покриви на консервираните пещи, които въпреки всичко не се даваха на бурените. Найотпред личаха неразрушени все още сгради, иззидани от парчета антична керамика. От същите късове печена глина се извисяваха причудливи изкуствени сводове. Самоукият майстор бе решил да наподоби древността и бе успял. Красивите полудъги изваяни от камъчета и керемидки издуваха изящните си линии, приличаха на декор за филм: всеки миг скриптърът щеше да щракне с бутафорната клапа, за да тръгне поредният дубъл.
Пристъпях внимателно, а под краката ми скърцаха отломки, стържещите звуци се сливаха с цвърченето на подплашени мишлета, в чиито разширени оченца нашата поява сигурно е изглеждала великанска.
„Н-даа“, рекох си. „Ще трябва по-сериозна подготовка. И повечко дни, отколкото предполагах“.
– Прогнозите са за хубаво време – рече учителят, разгадал мислите ми и продължи равнодушно:
– Ако, разбира се липсата на есенни дъждове е нещо добро.
Излезе прав. Когато в средата на ноември се върнах с намерение за седмица-две да извърша максимално подробно описание на обекта, отдалечаването на слънцето се отразяваше само на хладните нощи и мразовитите утрини, посребрени от стъкления памук на есенната слана. Когато му бе възможно, моят приятел идваше да ми помага. Аз изразявах удивлението си, че античното селище не беше разграбено нито от цигани, нито от иманяри.
„Че какво ще търсят тук – грънци“, спокойно отвръщаше учителят.“ И за едните, и за другите има къде по-апетитни обекти. Из цялата Дунавска равнина не остана неизтърбушена могила. Като чума са плъзнали да ровят тракийските гробници. А пещерите край язовира горе в Балкана се пренаселиха от народ. И никой не се крие. Нещастна държава…“
Приятелят ми действително бе престанал да се удивлява и ядосва. Но не и да се съпротивлява. Помагаше ми с ентусиазъм. Макар да не обсъждахме гласно дали древният керамичен център ще се събуди за нов живот, той знаеше като историк, че все някога и на разрухата идва край. Самичък беше избрал ролята на Учител с главна буква, но не го афишираше.
„Те и историята спряха до хиляда деветстотин и дванайста. Няма ги последните деветдесет години в школските учебници – не се изисквало за прием в Университета“.
„Как така ги няма?“, учудвах се аз на собствената си неосведоменост, макар да работех на един хвърлей от Софийския университет.
„Ей-така – няма ги, отвръщаше учителят.
– То ђсъл Балканската война е най-горната ни еманация като народ, подир нея все надолу вървим. Нищо, че доскоро гонехме девет милиона. Деветстотин и дванайста знаеш ли колко сме били, а? Наполовина. И от тия четири милиона и нещо сме извадили осемстотин хилядна войска. Четири милиона, ама качествени. Може да е на хубаво, дето пак намаляваме. И осем милиона българи сме си много. Сигурно си пречим толкоз народ. Като се смалим, пак ще станем сила, ще видиш…“
Бе излязъл от обичайното си равнодушие и все по-често като говорехме в гласа му усещах страст, която знаех от студентско време. Въпреки окастрените, постни министерски програми, той учел децата извънредно, в кръжоци. Стичали се от всички класове. Мнозина от даскалите му завиждали – учениците при тях бягали в редовно време, а към него се лепяли без да ги карат насила.
„Даскалите през Възраждането кой ги е принуждавал – обясняваше той. – Държавата, министерство някакво? Колкото по-рано заживеем с мисълта, че единствено от нас си зависи халът ни, толкоз по-бързо ще се измъкнем от спотаената ни, удобна дрямка на народ, който е застинал в очакването някой да му казва накъде да върви, друг да решава съдбините му, а отделните човеци да оправдават с нещо извън тях нежеланието да размърдат мозъците и телата си, да излезат от общата анонимност на колективния стон за оцеляване и се провикнат: „Ето ме, това съм аз. И ще бъда“.
Започвах да гледам на приятеля си с други очи. Питах се защо ли се ровя из мъртвите пластове на отминали цивилизации. Огънят на този учител – мой връстник и състудент – размразяваше в душата ми клетки, които и не подозирах, че съществуват. Бях дошъл да архивирам затрупана в хилядолетно вцепенение глина и тя нямаше да се промени от това. Учителят формоваше млади, живи души и неговият труд на духовен ваятел ми изглеждаше по-извисен и смислен.
Мисията ми отиваше към завършек, когато в края на втората седмица моят приятел настоя да ме заведе при гледка, която много рядко можела да се появи. Той самият от дете не бил виждал язовира толкова пресъхнал, а оголеното дъно е нещо, което един археолог си заслужавало да пообиколи, нежели да проучи.
Язовирът се наричаше „Александър Стамболийски“ и за хората от този край – от Павликени до Севлиево, където условно се падал географският център на България – заприщената на страхотно стеснение река Росица в продължение на километри диплеше укротените си води покрай скалисти или разлистени хълмове. Като прежда се виеха ръкавите на язовира, навъртаха се в огромно гранче и опасваха с дебели сребърни нишки разцепения гръден кош на Предбалкана. Така съдбовно превързани камъни, дървета и води дишаха като огромен бял дроб: есенните дъждове, снеговете и пролетното топене пълнеха невидимите алвеоли, а през летните горещини издиханието облъхваше с живителна сила равнината надолу и още по-нататък, докато се слее с бавния ритъм на Дунава.
За първи път се изкачвах и вървях по язовирна стена, без да зная, че през следващите месеци, дори ако нямаше асфалтов път, то собствените ми нозе щяха да утъпчат пътека върху бетонната стъпаловидна грамада, която съединяваше двата бряга и успешно изпълнила функциите си да се слее с тях, сама се бе превърнала в бряг. Бе краят на ноември, а сухата безводна есен се бе утаила в отдръпналата се оловна повърхност и чудните багри на неокапалите листа нямаше в какво да се отразят.
Гледах, а учителят разказваше историята на язовира. Първите проучвания извършили германците през Втората световна война. Немската прецизност установила с точност до милиметър къде трябва да се прегради реката
– проектът включвал най-дребните подробности, както се полагало за такава грандиозна работа. Ала историята след 1944-та сътворила поредния си обрат и язовира достроили съветските другари. Шейсет години по-късно едва ли имаше значение кой е започнал този язовир – първоначално наречен на реката „Росица“, а после довършен като „Александър Стамболийски“. Както щях да се уверя през следващите месеци, билото на предбалкана бе просечено много отдавна, когато римляните владеели тези земи и проправяли собствени маршрути, та затова и неразрушеният им хиляда и осемстотин годишен път се наричаше римски – обрасъл с мъх и трева върху наслоената песъчлива пръст.
Когато слязохме от стената и се отправихме към обезводнените места, все едно стъпихме на чужда планета. Напуканата изсъхнала тиня се люпеше като струпеи върху кирливото дъно, неизбродимите боклуци засилваха усещането за нереалност. Призрачни същества ровеха в неочакваното сметище, а намереното товареха кой в каквото завърне: от магарешки и конски каруци, до автомобили с ремаркета, които и самият производител не би могъл да обясни кога са направени и по силата на каква свръхтехническа изправност продължават да се движат.
– Цигани – простичко определи учителят.
– Санитари на природата. Докато не измъкнат и последната джундурийка няма да се махнат.
Дъното заслужаваше да се изследва. Бяха се показали отдавна залети селца и човек не трябваше да бъде археолог, за да се наслади на късчетата тайнственост, която природата бе разбулила без стеснение.
„Иманярите са наоколо в пещерите“, бъбреше приятелят ми. Аз вървях омагьосан, а късият ден свършваше студен и безличен. На връщане пак се покатерихме на стената и тогава учителят за втори път последните десет години направи най-безхитростния си жест на щедър домакин да ми открие място и хора, които щяха през следващите дни да се окажат съдбовни за моето собствено, примирено с предначертаната си улегналост съществуване.
Зиме в планината мракът се спуща, както в големия град: бързо, отведнъж светлината изчезва опушена от димката на мрака. Ние стояхме в дрезгавината на изтляващия ден, а в другия край на язовирната стена, малко над нея, в скалистите гънки на закътана просека, заблещукаха светлини. Уловил погледа ми учителят рече:
– Сеизмологичната станция. Такива в държавата има десетина, а в Северна България са само две. Едната е тук, измерва денонощно.
– Как тъй денонощно? Какво измерва?
– полюбопитствах и нещо трепна в гърдите ми – предчувствие и смътно очакване, без да изпитваш боязън – тъкмо обратното. Седмици по-късно щях да си припомням, че онази начална тръпка от нереалните светлини над смалената вода ме бе върнала назад във времето. Нямаше как да не си спомня онова селце в същия Предбалкан (вероятно недалеко от този мистичен язовир), фелдшерката Флоранс и нейната изпепеляваща страст… Но това щеше да е по-късно.
Тръгнахме. В припадащия здрач станцията белееше сред скалите петдесетина метра над язовирната стена. Асфалтовият път преминаваше в тънка пътечка, издълбана сред камъните като усукана стълба. Стълбата свършваше отсечена от бетонния ръб на широка площадка. Гледано отдолу това място се губеше в скалните пазви, но щом се изкачихме пред очите ни се откри неочакван простор, отвоюван върху каменното чело на отвесния бряг. Формите на станцията стърчаха като непораснали кули на миниатюрен дворец. Архитектът и строителят сякаш бяха спотаявали детските си мечти до момента, в който им бе дошла сгода да ги материализират в тази причудлива сграда.
– Идва ли някой?
Докато си поемем дъх и отвърнем, мъжът, който бе изплувал от рехавия мрак повтори въпроса.
– Ние сме… аз съм – учителят Розин. С мой приятел археолог. – А, даскале, заповядай! Аз съм Лазар – обърна се посрещачът ни към мен.
Успях да различа високата му едра фигура, което обясняваше веднага откъде извира плътният глас. Поех твърдата длан и усетих жилави, стоманени пръсти.
– Апостол. Апостол Апостолов – представих се, а ръката ми тръпнеше до лакътя.
– Какво насам? То денем никой не идва никой тук…
Колебаех се дали този човек с исполински ръст, излъчващ самоувереност и спокойствие, се радваше, че му идваха ненадейни гости или успешно прикриваше раздразнението от нарушената му самота. А може би беше още по-зле: бе му все едно, безразлично, че се налагаше да изтърпи присъствието на себеподобни, от които по силата на нелюдимата си работа бе отделен двайсет и четири часа в денонощието.
По-късно, навъртял достатъчно приказки покрай бавния ход на сеизмографа (а очите ми омагьосани от вълшебния барабан, който улавяше и най-фините трептения на планетата Земя), щях неусетно да се пропивам от библейската мъдрост на този Лазар, нереален за света и времето, в които живееше, но препълнен с познания, дето ме караха да се питам: преждевременно ли се бе родил или закъснялата му поява в началото на двайсет и първия век бе ориентир, та да не загубим смисъла на понятия като достойнство, чест и вътрешна свобода, предаващи се на околните с извисяващото усещане, че има добрина, която можеш да зърнеш, да пообщуваш с нея.
Вечерта на нашето запознанство щях да помня до края на дните си. Бях се излъгал, че стопанинът живее сам. Тогава той най-първо ни заведе да видим уреда дал наименованието на лилипутския дворец. Пространството вътре бе заградено от овални стени и лежеше с нереалната си тежест върху бетонна плоча. Помислих, че влизам в бункер, ала от ляво, по посока на запад, тъмнееше невидимият полир на прозрачното стъкло, а издута рамка заместваше част от стената. Този изправен в цял ръст прозорец премахваше окопната фобия. Четвъртитият шкаф на сеизмографа оставаше вдясно. Приличаше на библиотечна секция, в кухината на която липсващите рафтове бяха подменени с огромно руло. Барабанът на хартиения грил бавно въртеше безкраен бял език, който не цвъртеше върху тлеещ огън – гладката му хромова повърхност равномерно се набраздяваше от тънките слюнки на два писеца: изглежда жлезите, които изпущаха секрета си и захранваха трепкащите, миниатюрни връхчета бяха от различни органи, защото вълнистите линии засъхваха в синьо и червено.
– Синият е с по-голяма чувствителност, но при яко земетресение червеният оставя почетливи линии и така силата на труса може да се изчисли, ала и двата улавят всяко трептене, дори от нашите стъпки… не спираше да обяснява любезният ни домакин.
Бе видно, че му доставя удоволствие да разказва за професията си. За мен това денонощно, безкрайно записване на дълбоките земни трептения бе факт, който сам по себе си поразяваше с устойчивата непрестанност, тъй както земята се въртеше безспир и бе немислимо нейният ход да се спре.
Сеизмологът Лазар бе завършил природните факултети на същия университет, с печата на който бяха клеймосани и нашите дипломи на историци. Младежкото му лице, съхранената жизненост и енергия, не издаваха, че той бе търкал университетските банки осемнайсет години преди нас. Вероятно щеше още дълго да разяснява, че всеки милиметър от сеизмограмата е равен на една секунда, а пълен оборот ролката навъртала за четвърт час, ако не зачухме глас:
– Здравейте. Татко, прибрах се.
Светлеещият правоъгълник на разтворената врата бе изпълнен от фигурата на девойка – твърде висока, за да я сбъркаш с момиченце и достатъчно слабовата, крехка, та да оставя от пръв поглед съмнение, че е непорасла жена. Сигналната жълта лампа в дежурната стаичка осветяваше приликата между нея и онзи, когото бе нарекла „татко“. И все пак могъщата природна матрица бе положила своя уникален отпечатък на неповторимост. Овалът на детското лице грееше без бащината издължена строгост на чертите, ефирното излъчване преминаваше в мекота и тази женственост тръгваше надолу по тънката шия, преливаше в нежното тяло и попиваше в източената моминска снага.
– Запознайте се. – рече Лазар.
Всъщност от представяне се нуждаех само аз, учителят прекрасно познаваше своята ученичка (както щях по-късно да узная – от съвсем малка, докато ми обясняваше необичайната й съдба).
– Магдалена, приятно ми е. В последния клас на гимназията. – напевно изчурулика момичето.
Изрекох и аз своето име, а съзнанието ми заповтаря като ехо: „Лазар… Магдалена, Лазар… Магдалена…“. Обострената ми интуиция подсказваше пълната достатъчност на запознанствата през тази неповторима вечер. Едно се губеше, ала усещах, че то едва ли ще се състои. По-късно, след полунощ, когато си тръгнахме и аз шофирах бавно, внимателно по непознатия път към града, приятелят ми разказа как майката ги напуснала. Било веднага след промените през 1990-та. Хукнала по митингите. На съпруга си казала, че повече не иска да се чувства потисната, да е далеко от вятъра на демокрацията и да простее в това диво място. Изоставила ги, а Лазар самичък захванал да се грижи за тригодишната им дъщеря. Най-напред я оставял на детска градина: сутрин и вечер изминавал двайсетте километра от язовира до града с раздрънкания служебен джип, после по същия начин захванал да я откарва на училище, докато пораснала и могла самичка да се вози в автобус. Но той дори в горните класове предпочитал лично да съпровожда порасналото си момиче, било нещо като неотменим ритуал – сутрин и вечер. Стараел се нищо да не и липсва.
Магдалена растяла надарена, отдавали й се всички предмети. Учителите в малкия град се дивели на упорития баща, който ден подир ден, година след година посрещал и изпращал слънчевата си дъщеря.
– Ти нали сам забеляза, че усмивката не слиза от лицето й – риторично попита учителят, а равномерното бръмчене на двигателя обсебващо връщаше мислите ми към последните няколко часа.
… Щом излязохме от станцията домакинът ни покани във фургона, където живееха с дъщеря си. На идване не бях му обърнал внимание и въобще не предполагах, че някой може да го обитава постоянно.
– Не е широко, но се свиква – простичко обясняваше Лазар. – Какво му трябва на човек – подслон и книги.
След тези думи видях, че отвътре стените на фургона бяха тапицирани с претъпкани рафтове, истинско бюро се гушеше в единия край, а в срещуположния бе кухнята – също с истинска масичка, край която приседнахме. Магдалена пипаше бързо. Сръчните й ръце за миг поставиха покривка, прибори, а салатката и чашките сякаш поникнаха.
– Наздраве. За добре дошли – подкани Лазар.
Сетне приятелят ми с цветното име Розин захвана да разправя за разкопките и моята мисия. В онзи момент и името на учителя-историк заплува в ума ми с някаква библейска обвързаност. По нещо си приличаха: отдавнашният ми състудент и сеизмологът. Представа за прилика, необяснима като душевна близост с някого – така, както електричеството светва в оголената жица на реотана и започва да излъчва топлина.
Лазар не ни прекъсваше (от време навреме и аз вмъквах по някоя реплика за Античния керамичен център), но когато той заговори разбрах, че предпочитам ролята на слушател.
„Всичко е свързано със земните трусове, започна приказката си Лазар. – Всичко и всички. Ала хората го съзнават за миг, когато внезапно ги разтресе и в дългите секунди на гигантското люшкане усетят собствената си велика безпомощност. После забравят в самозаблуда, че този път им се е разминало, че не са пострадали. До следващото раздрусване. Нищожна е тази забрава, измамно е всяко спокойствие. Нашата благословена планета не спира нито за миг – върти се и се тресе, ала ние не знаем, не искаме да мислим постоянно за това, защото не ни изнася. Движим се по повърхността на майката-земя и сами се превръщаме в повърхностни същества. Тресем се от нерви, конфликти, войни; друса ни завист и алчност, тръпнем престъпни забравили Бога. Мислим си за душите, че отлитат в небето. Вятър! Всичко попива в майчицатаземичка. Отколе ни носи тя върху гърба си: тази стара планета орисана в космическата си самота да ни търпи, а подир смъртта си ние влизаме в нея и милиардите ни души остават вътре с неизчезналите си страсти. Когато тя се препълни, не изтрайва, а вселенската й въздишка руши къщи, мостове, градове и села, та дори континенти – загиват човеците и цивилизациите им… После археолозите ровят това застинало издихание с надежда да възкресят миналото. А кълбото трепти ли, трепти ли, трепти…“.
Слушах в унес думите на Лазар. Учителят ги бе чувал много пъти, в градчето хората също знаеха земетръсната философия на сеизмолога-отшелник. Способността му да обяснява човешките действия и поведение с трептението на земята бе родило крилата фраза, която разнасяше надалеко славата на своя създател: „Хвана го земетръса“. Той й за жена си бе отвърнал, когато попитали защо го е изоставила: „Дойде й земетръса, хвана я!“
Тази реплика бе станала нарицателна, неизчерпаемият й смисъл можеше да обясни всичко: от раждането и смъртта през състоянията на любов, радости и тревоги, та дори заболявания или престъпления: „Хвана го земетръса!“ Лазар казваше още, че цели народи могло да ги хване земетръса и да ги друса, колкото си иска. Нашият например, го бе раздрусало от петнайсет години, ама и преди не било по-различно: само в трагичния двайсти век трусовете избухвали през десетина-двайсет години, хората се улавяли гуша за гуша, брат се изправял срещу брата, българин срещу българина.
Да споменавам ли, че на другия ден още по обяд се озовах на язовирната стена. Лазар ме очакваше.
– Даскала, къде го забрави? – попита дружелюбно като видя, че съм сам.
– Хвана го земетръса. – отвърнах шеговито, но Лазар не поде шегата.
– Такива като него много трудно ги лови. Той е от ония, дето успокояват трептенията. Рядка порода.
Съгласявах се напълно, а гледката пред очите окончателно ме накара да замълча. Снощи, в тъмнината бе абсурдно да забележа къде е кацнала и свила гнездо измервателната станция. Долу, покрай язовирната стена приглушено бучаха турбините на електрическата централа. Водата се пенеше насилена, ядна, загдето бяха прекарали падащата й моминска сила – час по-скоро бързаше да забрави връхлетялото я злочестие и се заравяше в спокойствието на равнината. Като в забавен филмов каданс жадните ми зеници разсъбличаха дългите язовирни ръкави, а гладката кожа на застиналата повърхност мамеше наивното декемврийско слънце, лъчите му се протягаха всеотдайно, а хоризонтът не свършваше…
Следващите дни сеизмологът бе неизчерпаем в идеите си, къде да ме заведе, какво да ми покаже. Чувствах се омагьосан от този човек, от неговите разкази. Той знаеше всичко не само за планината. Всяка свободна минута разтваряше книга, бе прочел навярно хиляди, но жаждата му не свършваше. Не можех, не исках да си тръгна от това място. За няколко дни все пак прескочих до института, измолих си отпуска и побързах да се потопя обратно в магията при новите си приятели. Защото и Магдалена бе същото чудно създание с неизчерпаемо любопитство за света. Все по-често оставах да пренощувам на сеизмологичната станция, а в малката стаичка мракът на дългите зимни нощи ме даряваше с усещането, че се намирам в кабинката на космически кораб; сеизмографът трепкаше и блещукаше равномерно, кокорех се в тъмнината и се питах дали постепенно не заприличвах на сензор, който лови земните трептения, дали мен самия не ме хващаше земетръса…
Денем ходехме с Лазар из планината, все по-надалеко и по-навътре. Бреговете на този безкраен язовир не бяха пощадени от човешкото преселение. На открити полянки, сред храсти или дървета, на най-неочаквани места срещахме къщички или заградени пространства с цопнати посред тях фургони и килнати барачки. Един ден моят гид ме заведе при съвършено завършено селище. Дървените къщурки бяха тъй нови, че въпреки хладния въздух усетих мириса на прясно оголено дърво.
– Вдигнаха ги през лятото – белгийци. Идват и други: англичани, французи, холандци, руснаци… Пристигат най-сетне, а ние се плашим. Ами те и римляните са шетали тук, когато Христос се е раждал. Ще идват, за да ни опознаят, а пък ние сме интересни. Ти нали я знаеш историята – твърде дълго се оказахме изолирани. Да се чудиш как тъй векове сме се крили на толкоз малко пространство, изкривили сме се в таз теснотия и все битки за оцеляване водим. Плашим се от широкия свят, страх ни е пак дали отместената ни държавица ще оцелее; мърморим си, че демокрацията пеела своята зла песен. Щем не щем ще отръскаме тази боязън. Идвали другите. Ами ние – къде ходим – нали при тях, чужденците.
Докога ще им викаме чужди. Измежду нас цял милион го отне земетръса – изпълзяхме от хиляда и тристагодишното си скривалище и го зарязахме, комай го опразнихме, че не е ли туй също невиждано бедствие? Ти нали си към учените, а науката се развива. Както сме я подкарали най-добре световната общност да ни обяви за музей. Нали ние, българите, сме все първи навсякъде: защо да не бъдем и първа държава-музей във Вселената? Другите, чуждите ще идват да ни разглеждат, а ние ще си живуркаме като музейни служители, ще си поддържаме празното обиталище, ще си показваме къщите, селцата и градовете, а ония ще плащат за входните такси, за поддръжка, за екзотични атракции. Ще им вземем акъла, а после паричките…
Наближаваше Бъдни вечер. Разпуснаха учениците във ваканция. Все по-често в нашите разходки и безкрайни разговори се включваше Магдалена. От самото начало бях изчислил, че тъй както бащата постоянно щеше да остарява осемнайсет години пред мен, с толкова щях и аз да търча пред дъщеря му. Отчитах точното съвпадение с невидимия вътрешен брояч на суеверното пламъче, което си тлее у всеки човек и припламва понякога, без да го искаш. Представях си колко Нови години тази роднинска двойка – свързана кръвно сякаш не толкова помежду си, а с дебрите на Балкана – бе срещала празниците самичка. Ала не виждах да се чувстват самотни. Готвеха се за Рождество с удоволствие и наслада на люде, които не само познават обичаите и традициите, а ги възкресяват достолепно смирени и убедени, че всеки път Спасителят се ражда в душите ни, докато го помниш и вярваш – сам пренесъл легендата, превръщайки се в частица от нея.
Пред фургона-жилище бе израсла ела. Лазар я посадил като се родила дъщеря му. Магдалена бе украсила зелената си посестрима и тя грееше жива – стройна, накичена.
Приготовленията на двайсет и четвърти декември започнаха от сутринта. Шеташе предимно Магдалена, но и таткото знаеше своята част от повтарящите се действия и ги вършеше с осъзната тържественост; ритуалът наченат на дневната виделина постепенно се зареждаше с очакване за празничната вечеря, която не трябваше, нямаше как да бъде поредното гълтане на храна, а щеше чрез отрупаната с постни ястия трапеза да възвиси душите и ги препълни с вяра за бъдното плодородие.
С Лазар ходихме за дрянови пръчки. Накършените клонки с едва напъпли връхчета дадохме на Магдалена, която точеше корите за баница. Съзерцавах сръчните действия на момичето, а в себе си усещах спокойствие, което пролазваше и се утаяваше в крайниците ми. В пръстите на ръцете и на краката, в носа ми и темето, в меките парички на ушите покълваха невидими иглички и ме гъделичкаха, а този гъдел ме замайваше. Движех се упоен край тънката, издължена девойка, чиито безспорни форми съвсем скоро щяха да я превърнат в мечтана жена, ала засрамен от собствените си мисли, сърцето изтласка внезапния свян. Опитах да скрия вълнението си с насилено любопитство:
– Не са ли много късметчетата? Или четвъртото е за принца.
Малката стопанка спря за миг, обърна се и видях преобразеното й лице. Обичайната лъчезарност бе преляла в очите и блесналият й поглед ме накара да съжаля за въпроса си. Но тя обясни без раздразнение, дори зарадвана, че някой я пита защо заравяше в прясното тесто четири късметчета, след като щяхме да въртим тавата трима.
– Винаги слагаме едно в повече. Когато с татко сме самички са три. То е за мама. Нищо, че ни е изоставила, тя също има нужда от късмет, където и да се намира. Трябва да си прощаваме, нали?
Беше невероятна детската чистота, непокварените мисли, преждевременната мъдрост или Бог знае какво. Господи, на кой свят живееха тези пречистени същества? Защо безумната, озъбена действителност, с която оправдавахме разбърканите си делници, души и държава, тук изправяше деформираната си същност; сред високата закътаност на сеизмологичната станция се потапях в реализма на битие, което двама души изпълваха с неизкоренима човечност, простота и живот, които бликаха от сърцевината на древния ни народ. Не, нямаше как да изчезне този народ, мислех си, докато мракът падаше с кристален похлупак, а в мразовитата вечер Лазар палеше бъдника – голямото дърво съскаше и пукаше, а искрите хвърчаха, разпръскваха се като звезди, но не отлитаха на небето, а вещаеха берекет, долу, върху скованата от студ земя.
На другата вечер Лазар и Магдалена затвориха вълшебния кръг на коледната магия с песни, в които се разказваше за раждането на младия Бог. Гледах и слушах притихнал, повярвал най-сетне, че не сънувам, а случващото се около мен разкриваше красота на забравен свят, който жадно попивах.
Увлечени в разговори не брояхме часовете след полунощ. Аз се наслаждавах на чудната Коледа, с която домакините ме обдаряваха и все по-често се улавях, че комай се чува само моят глас. Магдалена бе любопитна наистина ли работата на всеки археолог е низ от приключения, безконечен Индиана Джоунс. Тя самата се увличала от биология, смяташе да изучава тази специалност, готвела се за кандидат-студентските изпити, ходела на уроци. Но разпитваше за моя занаят и аз се унасях, отдавах се на собствената си словоохотливост.
Думите ми прекъсна вой на сирена. Тишината бе разцепена внезапно. Виещите звуци изтъняха в писклива октава и се скършиха. Пропадналия плач тръгна наново, ниските тонове се възземаха в плътен рев продухан из гърлото на боен рог, който възвестяваше за връхлитаща опасност.
– Някъде се започна. Хвана ги. – рече Лазар без тревога, а към главата ми щръкнала като удивителна върху издължената шия, обясни:
– Сирената се включва, когато някъде ги раздруса. Така е свързан „Теледайн“-а с алармената инсталация. Елате да проверим.
Магдалена също не бе уплашена. Вълнувах се единствено аз. За първи път виждах тънките писци на сеизмографа да увеличават амплитудата си не от човешки стъпки върху чувствителния като оголен нерв бетонен под, а от истинско земетресение. Връхчетата играеха бясно раздвижени от могъщата тръпка на планетата: лявото подскачаше в синя истерия, дясното издължаваше по-овладяно червените линии, но и двете не спираха.
Спокоен и делови, без паника, Лазар следеше показанията на уредите и заключи:
– Далеко е. На изток. Повече от хиляда километра. Ако беше по-наблизо, щяхме да установим епицентъра. Ама как друса, майко мила, да не си наблизо. И няма край. Такова не съм виждал досега.
Когато сирената млъкна и сеизмографът задряма в обичайната си ленивост, погледнах часовника на стената. Бе три часът и десет минути.
– Гледай съседните стрелки – посъветва ме Лазар. – Там е един и десет по Гринуич. В целия свят го отчитат към нулевия меридиан, за да няма объркване.
За тези фатални секунди през нощта на двайсет и пети срещу двайсет и шести декември още на другия ден щеше да гърми целият свят. Съвършеният уред ме бе направил свидетел завинаги на най-големия земетръс към началото на третото хилядолетие, който живите хора на изтерзаната ни планета помнеха. Лазар се свърза с централата в столицата и узнахме, че бедствието се е стоварило край бреговете на Индийския океан, ала за страшното цунами, което бе помело стотици хиляди хора и сгради, за погълнатите от водата острови щяхме да научаваме постепенно през следващите дни и седмици. Човечеството бе преживяло поредния ужас, а Лазар, получил още едно потвърждение на теорията си, коментираше кратко:
„… Все по-често въздиша Земята. Праща ни своите ясни сигнали, но май не искаме да ги разчетем. Радвахме се на Милениума, ала подир него предупрежденията зачестиха. Толкоз нагъсто, както за последните две-три години по-преди не е бивало. И не подбира – друса във всички посоки. Не иска да ни търпи измъченото кълбо…“
Късият отрязък до Нова година и времето след това ни бяха погълнали от проследяване на широкия размер, който бедствието придобиваше. За десетина дни сирената ръмжа още няколко пъти, вторичните трусове не искаха да оставят на спокойствие измъчените хорица от онези далечни земи, където кълбото продължаваше да издиша като спукана топка.
Отпуската ми изтичаше със свършека на ученическата ваканция. Не ми се връщаше. Безснежната зима продължаваше и си представях студените софийски булеварди, насметената от януарски вятър пепел и оловния смог, който се стелеше откъм Кремиковци и висеше над столицата не като митичен дамоклев меч, а тежък и присмехулен, зрим, по-лепкав от приказките на пасмината екологични грижовници и по-отровен от най-лъжовните обещания на ялови политици.
До края на февруари изтраях, без да зърна Магдалена и Лазар. Още на десети януари, когато се разделяхме, изпитах неосъзната ревност, че гимназистката (в която напираше не сухата амбиция на кандидат-студентка, а недокосвана, неудържима женственост), бе дълбоко несправедливо да ходи повече на училище. Връстниците й надали подозираха истинската, дълбока същност на съученичката си, не знаеха, че сред тях се носи фея преобразена за малко в образа на зрелостничка и тъкмо поради това си невежество не заслужаваха привилегията да продължават да я виждат…
Зимата свършваше въобще непристигнала. Този път си уредих командировка с научната цел да напиша доклад за потайностите на пресъхналия язовир, ала бързах да се озова не върху сбръчканото, сухо дъно. Връщах се при Магдалена и малкото градче ме теглеше като магнит. Не мислех дали тя ме очаква.
Тръгнах в топъл мартенски ден. През целия път от двете страни на шосето ме приветстваше пъстрият шпалир на съживената природа. В подножието на язовира плодородната долина бе избухнала: филтърът на хиляди праскови корони прецеждаше ярките лъчи на слънцето и те се утаяваха като розова мъгла над разлистените дръвчета. Препусках сред тази моминска разцъфналост и стъпил на язовирната стена гърдите ми се издуваха сякаш не бях се движил с автомобил, а бях пробягал стотиците километри в гигантски необявен маратон.
„Спокойно“, повтарях си наум. „Ще я завариш“. Отдалеко закътаната сеизмологична станция приличаше на подранила гъба, избуяла на мартенския топлик. Не усетих как прескочих стръмните стъпала и се озовах на площадката.
Магдалена бе гърбом. Неподвижното й тяло се сливаше със слоновата кост на скалите. Не смеех да пристъпя затаил дъх.
„Маги, Магийо, неземна“, шептях името й, а може би се бях провикнал, защото девойката се обърна. Млечните одежди й придаваха вид на спряла да си отдъхне самодива.
– Ела, гледай! – възторжено ме призова Магдалена. – Размърдаха се, изпълзяват на слънце. Не са измръзнали, миличките.
Приближавах тази странна девойка. Свойското посрещане въобще не ме изненада – все едно вчера се бяхме разделили. Тя стоеше в подножието на скалите, втренчено гледаше нещо невидимо за мен и радостно възклицаваше:
– Още един. Над петнайсет се появиха.
Вторачих се там, накъдето момичето сочеше. Едва потисках желанието си да поема протегнатата ръка и зацелувам разперените пръсти.
Погледът ми застина. Сред пукнатите скали изпълзяваха черни, гърчещи се насекоми.
– Но това … не са ли … скорпиони? – промълвих като на сън.
Първоначалното ми вълнение бе слязло в петите, сърцето ми тупкаше не от вида на Магдалена, а премаляло от внезапната среща със скорпионите.
– Не бой се. Нали са от твоята зодия – няма да те ухапят. Те са ни талисман, бранят ни. Откакто съм се родила ги помня. Живеят в скалите. Храня ги, но зимно време се крият дълбоко. Щом времето се затопли – излизат.
Детето-жена дълго издаваше радостни възгласи. Все тъй превъзбудена обясни, че баща й от вчера е отишъл по работа в централата и най-рано утре щял да се върне. Настани ме в моята любима стаичка с неспирния сеизмограф, после вечеряхме във фургона, бъбрихме си за времето, през което не се бяхме видели.
Нощта бе топла, а лунната пита се изтърколи предизвикателно върху язовирната стена. Сребърното сияние не заприщваше нищо – наопаки: приливната светлина изпълваше тъмата с възбуда.
– Уморен съм. – рекох с изсушен глас, който вътрешно крещеше точно обратното.
Магдалена ме погледна със съчувствие. Оттеглих се мълчаливо. Тъкмо се шмугвах под завивките, проклинайки собственото си малодушие, когато вратата се открехна. Както в онази първа вечер от нашето запознанство, в опразнената рамка изплува тялото на девойка. Дежурният жълтеникав лъч пронизваше ефирната нощница и от този светлинен ефект разсъблеченото моминско тяло зовеше в предизвикателна голота.
– Не казвай нищо. – прошепна Магдалена.
– Искам да сме заедно на бала. Всеки заслужава щастие, нали?
Магията на Магдалена нежно се спусна върху напрегнатото ми тяло и го обви с неземна сладост. Началните плахи тласъци усилваха земетръсната си мощ. Победният крясък на Магдалена и воят на сирената се сляха във френетичен звуков резонанс и никой не спираше…
Утринната зора безпрепятствено хлуеше през прозореца-стена. По-бързо от светлината нашите голи тела напъждаха мрака. Всред спокойното, уталожено пробуждане на кротналата ни плът нещо не беше наред. Едновременно с Магдалена отправихме поглед към сеизмографа. Двата тънки писеца бяха избягали от гладката повърхност – стърчаха разкрачени, замрели в принудителното си бездействие, а барабанът навърташе девствената белота на хромовата хартия. Уредът, който долавяше със съвършена безпогрешност и найфините трептения от повърхността до сърцето на огромното земно кълбо, не бе издържал трусовете на любовта ни, а тънките писци бяха напуснали измервателното поле – безпомощни, несъвършени, бездушни.
По-късно, докато подменяше изхабения лист върху ролката на барабана, Магдалена щеше да се задъхва от вълнение. Нейната първа нощ на жена се бе запечатала в синьо-червена сеизмограма: до оня върховен момент, в който нежните връхчета бяха се скършили от неземния порив на човешките страсти.