Пътища

Живеем в епоха на преход. Така твърдят поколенията, живели и преди 1989 г. И Димитър Томов принадлежи към едно от тези поколения, но вместо за преход, разказва за пътищата, които се разкриват пред нашето прехождащо общество. Повечето от разказите в сборника Пътища съдържат в заглавието си парадигмата „Път към...”. Групирани са в пет тематични части, на свой ред също онасловени с метафората за пътя: „Безкрайният катун пътува”, „Път към Павликени”, „Насред път”, „Път към приятелите”, „Път през времето”.

Всъщност пространствената рамка на първите три части е Павликени, родният град на писателя. За града, за хората, сред които е живял като дете и юноша, Томов пише с проникновение, плод на ярък повествователен талант, но и на онази привързаност към родното, от която богатството на езика и психологическата интуиция добиват и социално измерение, и човешка топлота. Читателят неусетно се вживява в патоса на разказвача, споделя неговата нежност и болка, реагира на заразителния му смях. В съзнанието ни Павликени получава ясни очертания, релефна география, многопластова история, оживява със своите обитатели, така както Чудомир вдъхва живот на родния си Казанлък, а Маркес – на Макондо или Пруст на Илие-Комбре, ако потърсим аналогия с шедьоври от световната литература.

Би било погрешно обаче от яркото присъствие на родния край да се прави заключението, че става дума за регионална литература. Томов демонстрира широта на мислене, превръщаща темата „Павликени” в прозорец към света. Това става по няколко основни начини. Тук ще се спра само на един от тях.

Първата група разкази – „Безкрайният катун пътува” – включва случки, свързани с нравите и живота на цигани от Павликени. Основополагаща метафора тук е катунът, която, като пианист виртуоз, Томов от разказ на разказ изпълва с богато звучене. В нея, подобно на леко изкривяващо огледало, виждаме колоритни сцени от живота на ромите от вчера и днес, долавяме отношението и играта им на криеница с бившата и сегашната власт, и най-вече погледа им към Европа като реакция на европейския поглед към тях. Ако трябва да сведем до една дума всички тези нюансирани гледища, бих говорил за евроскептицизъм. Но ще добавя важно уточнение: евроскептицизмът в разказите на Томов не е израз на негативизъм, нито на нихилизъм. От него по-скоро блика чувство на здрав разум, подплатено със силна доза привързаност към родното и националното. Днес, когато политическото говорене за Европа и припяващият нему журналистически „дискурс” възпроизвеждат застиналия жаргон и бодряшките клишета на еврочиновниците, евроскептицизмът, лъхащ от разказите на Томов, е здравословен. Той би могъл да отрезви наивните евроентусиасти и да ни подтиква към по-активното вграждане на българското в голямото семейство на континента.

„Циганската” група в книгата утвърждава два ярки героя – на момчето-разказвач, което от свое име възкресява детските си спомени, и на дядо му Инко, старейшина и водач на циганския катун. Осмелявам се да предрека на тези герои трайно място в българската литература. Дядо Инко е мъдрец, който гледа на настоящето като на закономерна последица от миналото, а вещае бъдещето като продължение на същия този процес. Той говори с афоризми, но в тях няма реторика и приповдигнатост. Житейските и социалните сентенции на дядо Инко подхождат за специален набор от народни мъдрости с индивидуализирана стилистика, за която ние сме позагубили и памет, и сетива. За себе си съм го направил и с удоволствие го препрочитам.

Посредством двойката дядо-внуче Томов изгражда целенасочено в поредицата разкази два вида светоглед. Дядото съзира невидимото, събира в сбити формули разпокъсани случки и събития. Внучето пък олицетворява обратен поглед към нещата. То ги регистрира на повърхността, в подробности, като обективна и широкообхватна камера, но смисълът им си остава за него загадка. Затова са необходими обясненията на стареца. Така с помощта на фигурата на наблюдателя (внучето) и на интерпретатора (дядо Инко) Томов отчетливо обособява две основни функции – бих добавил, две основни умения в изкуството на разказа: вглеждането и осмислянето. Първото носи свежестта и очарованието на непорочността, второто полага пороците и злините в сложната целокупност на човешката природа, там, където доброто и злото са омесени в трудно разчленима сплав. Затова разказите на Томов звучат правдиво и в тях всеки от нас може да открие по нещо от себе си.

Когато пише за родния си Павликени, Томовият патос се родее с краеведството. Ако фабулата е с любовен сюжет, почеркът му е на неоромантик. Разказва ли епизоди от по-старата ни история, авторът изгражда ярки поетичени картини. Говори ли за приятели, намира точни и топли думи за всеки, но не спира дотук: разкривайки личните му качества, отстоява общочовешки ценности. Томов владее до съвършенство техниката на поантата. Всеки негов разказ е майсторска градация – на случки, на чувства, на низ от човешки ситуации. След прочита на първите няколко разказа читателят интуитивно долавя това. И се оставя да бъде воден като в сън от нишката на повествованието, чиято развръзка – изненадваща, разтърсваща или разтушаваща – остава в паметта ни като ярка нота от концерта на живота.

Новата книга на писателя Димитър Томов прелистих колегиално. Не ме впечатли заглавието „Пътища”. Стори ме повече от обикновено и не предвещаваше кой знае какво. Зачетох първия разказ „Път към Европа” ей така, просто от любопитство. Изненадата беше голяма. Най-напред от оригиналността на сюжета, на героите, от колоритния език и тънкото, но не без жило чувство за хумор на автора. И така до края, до последния разказ в сборника „Път към Голгота”.

„Пътища” се оказа точното заглавие. Защото Димитър Томов „пътува” , както и всеки човек, през целия си живот за някъде и към нещо. Към родното място, детството, близките и приятелите, към миналото и бъдещето. Към света, в който му е отредено да живее и най-вече към себе си. Реалните, нравствени и духовни пътища на автора са населени с интересни хора, случки, събития, политически и социални процеси, конфликти, драми, битки за оцеляване и съхраняване на наследените добродетели.

Катунът, с който пътува героят, е не само „дом” за неспокойния скитнически етнос – циганите. Погледнато от друг – по-философски ъгъл, той е обобщаващ образ на битието и законите в него – писани и неписани – по които човек живее в определената му, може би свише, народност. Общо погледнато „Пътища” е своеобразна картина на едно отиващо си или по-точно отишло си време, безцеремонно избутано от все по-налагащата се глобализация на света, с предимствата и недостатъците й.

Разказите (определението би могло да бъде и условно, тъй като срещаме и хубави есеистични късове) в книгата са подредени в няколко цикъла – „Безкрайният катун пътува”, „Път към Павликени”, „Насред път”, „Път към приятелите”, „Път през времето” – но произведението е единно. Обединява го атмосферата, идейният замисъл, нравственият акцент, дълбочината на събитийно-битовите (на пръв поглед) и емоционално-етични проблеми. Обединяват го и подпластовите течения, които допълнително остойностяват много от творбите.

Друго постижение на Димитър Томов е образът на дядо Инко. В него е събрана не само мъдростта на ония жилави мъже, на чиито плещи се крепят традициите и моралът на рода, на семейството, на нацията, но и белезите на епохата. Спомням си Димитър Томов като млад автор, който издаде първата си книга с разкази „Пришелец” (редактор Нина Андонова) в издателство „Народна младеж” през далечната 1986 г. Прочетох я тогава, но после той някак си изчезна от полезрението ми. Сега виждам колко много е израсъл в художествено отношение.

„Пътища” е сериозна творба”, независимо от прокрадващия се забавен хумор. Чрез разказа на Аз –героят си писателят ни съпричастява както към значими проблеми и събития от педи двайсетина години, така и към нравите и тенденциите на развитие в нашия днешен не особено уютен век. Ще ми се още веднъж да отбележа, че не рядко сочният език на автора уплътнява и доизгражда типажа на героите му.

Надявам се, че един от пътищата на Димитър Томов – тръгващи от него и завръщащи се пак в него – ще бъде творчески. Вярвам, че той ще го изведе далеч и напред.

Благовеста Касабова