Безкрайният катун. Цигански работи

На 3 юни в емблематичната за студенти и преподаватели зала “Яйцето” се състоя премиерата на новата книга на Димитър Томов “Безкрайният катун”. Сградата на Софийския университет, великолепен дар от братята Георгиеви, отдавна е център на едни от тачените културни събития. “Яйцето” се оказа малко да побере всички колеги, приятели, почитатели и читатели на Димитър Томов. Самият той от десетилетие не е точил перо в прозаичния жанр. Голямата му страст се оказа книгоиздаването. За времето, откакто Томов е директор на университетско издателство, страниците с дъх на мастило са набъбнали с тонове. Огромната продукция задължава, ако цитираме неточно латинската максима.

Премиерата на “Безкрайният катун” отбеляза не само уважението на колегите, но и личната гостоприемност на Димитър Томов. Поздравления и автографи не спряха до края на вечерта. Ректорът проф. Биолчев, проф. Николай Василев, проф. Андрей Пантев и много други колеги и писатели лапидарно отбелязаха събитието. А депутати, дипломати, министри и гости намериха удоволствие в неочаквани срещи и отдавна започнали разговори.

Когато една премиера регистрира подобен висок дух, има сигурна надежда, че територията на словото ще бъде защитена.

Свободата и несвободата – на един хвърлей място

Наскоро писах за една друга книга от друг автор с теми, които нямат нищо общо с новия сборник разкази на Димитър Томов “Безкрайният катун”. Там миниатюрите бяха обърнати директно към света на своя автор, към душевните му травми и усещания за песъчливата земя на днешните морал. Външната природа беше се обърнала в декор и всичко се съсредоточаваше в един човек, потопен с двата крака в болката и психологическата й диагноза.

Точно обратното е при Димитър Томов. Тук разказите са смесица от не измислени и нарочно деформирани случки. Авторът умело се крие сред нещата, които не толкова възпитанието го заобикалят. Разкъсва себе си, за да вдъхне живот на различни хора, които се щурат между редовете, да ги оформи така, че да не приличат на самия него. А моралът? Моралът също го има. Но толкова скучно е – вметва авторът, - да ви занимават с душевни бродерии и толкова приятно е Моето Величество да застане на определено разстояние от образите и да ги огледа: доколко животът, който им е вдъхвал, им дава сили или слабости, ги прави красиви или грозни.

И така Димитър Томов е направил стъпка, която е традиционна, но и подстъп към високите етажи на прозата. Запечатал е образите на малките хора, в контраст не само с познатите високи литературни образи, но и в контраст с апетитите на деня. А това, ще се съгласите, че е по силите на не толкова много майстори на перото: да не се прехласват от своя моделиран от кал човек, а да бързат да го омесят с другите несъвършени хора, с техните навици, с тяхното жадуване да се обичат и живеят по десетте Божи заповеди.

“Безкрайният катун” е новата книга на Димитър Томов, която беше представена в клуба на преподавателя “Яйцето” в Софийския университет. Наред с професори, писатели и хора на изкуството на премиерата присъстваха и около 20 от прототипите на героите в сборника.

За първи път в нашата литература в разкази е описан колоритният живот на ромската част от българското население. Томов посвещава книгата на съпругата си и на родния си град Павликени.

Не малцинството, а човекът се появява в тази книга, показан е един значим колорит, баграта на различното, на екзотичното, сподели проф. Боян Биолчев. В предговора към “Безкрайният катун” проф. Марко Семов подчертава: “В някои отношения неочакван талант ни показва в тази си поредна книжка Митко Томов. И уж подозирани, а всъщност съвсем малко познати човешки светове ни разкрива той, които нашите цигани – сега роми, са носили и прикътвали в катуните си.

Митко Томов е извадил око за циганската душа, за циганските страсти, за циганските пътища – било към Босфора, било под Ламанша, било при посрещането ни в Европа. Око, зад което се процеждат ту тъжно иронични, ту палаво закачливи, ту философско-обобщителни съзрявания не само за ромската, но за нашата българска съдба, гледана от прогнилото покривало на циганска колиба.”

След премиерата писателят сподели специално за в. “Земя”.

Не аз намерих героите, а те мене

Кое ви провокира да се обърнете към тази тематика?
Не съм търсил тази тематика специално. Тя фигурира още в първата ми книга, която излезе през 1986 г. От този сборник е и разказът “Урок”, с който започва книгата сега. През годините образите, с които е изпълнена книгата “Безкрайният катун”, придобиваха плътност. Някои случки, които от дистанцията на времето ми се сториха интересни като белег на това време, ги записах. И човек подрежда истории. Може би по-точно е да се каже, че не аз съм намерил героите, а те ме намериха.

Ще я продължите ли?
Ако е дал Господ въобще да се занимавам с литературно творчество, мисля част от тези герои да продължат да фигурират под различна форма, в различни истории.

Какво ще си пожелаете с излизането на “Безкрайният катун”?
Да стане ясно, че всички сме в един общ катун, които пътува нанякъде, и смисълът е в това движение. Няма нужда да се делим на българи, цигани, турци, арменци, евреи. Всички сме в катуна.

Надежда Костадинова

В парламента цари политическо катунарство, казва писателят

Писателят Димитър Томов е директор на Университетското издателство "Св. Климент Охридски" от 1989 г. Той е завършил българска филология и право и десет години е бил зам. главен редактор на вестника на Софийския университет Автор е на сборника с разкази "Пришълецът" и повестта "Животът продължава", както и на множество публицистични изследвания.

Преди броени дни Димитър Томов представи първата българска книга, посветена на циганите и техния бит. Всеки разказ в "Безкрайният катун" е провокиран от българската действителност от 1990 г. насам и е пречупен през погледа на циганите от родния му град Павликени.

Г-н Томов, колко ще спечелите като автор от тази добре подвързана, хубаво илюстрирана и издадена на луксозна хартия книга?
Няма да спечеля много пари, дори и ако евентуалните й допечатки вдигнат тиража до 300 000 бройки. Сега е издадена в 1000 екземпляра. Като се разплатя с всички, които ми помогнаха безкористно, ще ми останат по 60-70 ст. на книга, т.е. няколко хиляди лева.

Така ли стоят нещата с всички автори на книги, които издавате?
90 процента от тях са губещи и не могат да очакват никаква възвръщаемост.

А книгоиздателите и разпространителите от какво могат да се оплачат?
За книгоиздателите става все по-трудно, защото тиражите намаляват драстично, а цените са високи. Има обаче и положителна тенденция, продиктувана от нуждите на читателите - явен е стремежът книгите да се оформят полиграфически по-добре. Стабилизирано е и положението сред книгоразпространителите и частните книжарски вериги.

Интересно е, че на глава от населението у нас има много повече частни книгоиздатели, отколкото в една Франция. Между 200 и 300 хиляди българи си изкарват прехраната с печатане и книгоразпространение. Годишно пък излизат 6 хиляди нови заглавия, точно колкото са и във Франция. Книжовна нация сме!

Докъде стигна проектът "Българска книжовна школа", според който трябваше да бъде преиздадено цялото ни литературно наследство?
Той започна с "История славянобългарская" и ще продължи с "Именник на българските ханове". За да бъде реализиран напълно, се нуждае от твърде много средства.

Той беше замислен с мащабността на "Енциклопедия Британика"?
Мисля да бъде "Енциклопедия Булгарика" - представете си всички наши паметници, събрани на едно място. Това е нещото, което трябва да се покаже пред света. Никого няма да заинтересуваме с реинтегриране на "Кремиковци", с компютрите "Правец" или с безкрайния спор да се закрие ли АЕЦ "Козлодуй". Това, което можем да дадем на Запада като книжовна перспектива, може да оплоди неговата култура с десетилетен хоризонт, който иначе там няма как да достигнат.

Как решихте да направите циганите свои главни герои?
Преди година и половина си дадох сметка, че имам написани няколко разказа с главни герои цигани и реших да ги събера в томче. Първият разказ "Път към Европа" написах още през 1990 г. като реакция на това, че вътре в БСП се появи фракция със същото име. Стори ми се странно и изкуствено, че такива теми започнаха да се оцветяват с идеологически измишльотини и реших да изразя мнението си за реалния път на България към Европа.

Моите скромни наблюдения показваха, че първи я напуснаха хора, които по една или друга причина търсеха препитание, докато ние чакахме политиката да ни каже как да се интегрираме. Реалния път го намериха турците, циганите и различните слоеве от българската интелигенция, които хукнаха да преподават по западните страни. Да не говорим, че трафикантите, престъпниците и крадците никога не са имали визови проблеми.

Разказите ви са изпълнени със симпатия и съчувствие към циганите, при положение че те обикновено се възприемат като напаст?
Моят поглед е насочен към човешкото в историите. Става дума за проява на съчувствие и липса на всякакво деление на базата на расови и верски принципи. Циганите успяват много точно да усетят кога има правила в едно общество. Още преди 9 септември 1944 г. по разказите на моя баща, а и преди 10 ноември 1989 г., когато властта беше достатъчно силна, циганите бяха племе, което можеше да спазва правила. След 1990 г. има огромна промяна във физиономията им.

Те станаха по-нагли. Но все пак не виждам никаква разлика между един циганин джебчия на улицата и един кредитен милионер, който ограбва по-мащабно. Когато циганите виждат, че централната власт му е отпуснала края, те започват да секат безнаказано гори, да крадат релси и траверси и да осъществяват организирана криминална дейност в големите градове, дори в Европа. Тоест каквито са ни циганите, такава ни е и държавата.

Има ли с какво българите да се поучат от циганите?
Има нещо, което циганите притежават, а ние - не. Това е отношението към всекидневния живот, към бъдещето и към битието. Циганите успяват да живеят пълнокръвно всеки ден и всеки миг, празнуват и пътуват с усещането, че изживяват това, което искат.

Думите на героя ви дядо Инко, че когато българите се изнесат в чужбина, ще дойде циганското царство, май не са само литературна метафора?
Там има и друга пророческа реплика: "Добре, че правителството подписа Конвенцията за малцинствата, та когато българите станат малцинство, да бъдат защитени от нея." Не мисля, че тези прогнози ще се сбъднат, и не го искам, но не ми харесва начинът, по който се осъществява интеграцията на малцинствата. Българското население емигрира, а раждаемостта сред циганите е огромна.

Кой е правилният начин да бъдат интегрирани малцинствата?
И аз искам да видя как Западът ще даде пример за това след 2007 г. Циганите са най-неприспособимото към високите социални и хигиенни изисквания малцинство. Надеждата ми е, че голяма част от тях ще започнат да си заработват парите честно, като влезем в ЕС.

Кое от сегашната ни действителност може да се причисли към т. нар. цигански работи?
Това, което се случва в парламента, е политическо катунарство. Да речем, избран си в НДСВ и се озоваваш в БСП. Десетки депутати смениха политическия си цвят. Това е безочие.

С разказа "Път към Бриджит Бардо" май изразявате негативизъм към създаването на мечкарници по европейски образец?
Той е израз на моята ядност към схоластичния подход и представата, която има западният човек към българското, пък било то в лицето на цигански мечки. Познавам много добре семейства, които имат мечки и ги използват като атракция. Гледал съм как ги обучават като газят в нажежени легени. Но те гледат мечките като членове на семействата си и ги обичат.

Западът пак тръгна да променя нещо, което в голяма степен е безсмислено. Има области, в които хора като Бриджит Бардо могат да помогнат много повече на хората от Изтока. Ние имаме свой колорит, не ми се иска държавата ни да бъде подстригана под формата на един мечкарник, направен по образ и подобие на Европейския съюз.

Искате да виждате цигани с мечки по улиците?
Искам да видя колорит, който не е изчезнал. Защо не закрием и зоопарка, където лъвовете седят затворени? А как се дресират животните в цирка? И досега ми е жал да видя царят на животните да минава под обръч, като му плеснеш с камшика.

Според Марко Семов вашата Мила "веселите бедра" може да се нареди до Калуда на Елин Пелин, Божура на Йовков и дори до Ирина на Талев. Коя е тя?
Мила има реален прототип. Всъщност е въплъщение на циганките и българките, които не робуваха на общественото мнение преди 20 години, когато е написана историята. Получил се е общочовешки образ и сигурно затова Марко Семов е направил сравнението. Мила е красива жена, която, от една страна, ражда живот, от друга, е като магнит за хората и от трета, е ненавиждана от тях, защото е извън нормата. Образът е събирателен - жената може да разболее, но и да излекува.

Интервю на Ваня Емилова

13 разказа за изумителната циганска шарения е подредил Димитър Томов. Безначалното и безкрайно чергарско движение от хоризонт към хоризонт е опитомено и снижено към балканските си пространствени измерения и всекидневните си житейски детайли от магическата творческа дарба на един писател по призвание.

Описан с пластичен и богат език, маршрутът на мургавите пътешественици включва пътя към Европа, към Босфора, към НАТО-то, към Алма матер, към Бриджит Бардо (разказът апропо е великолепна симфония на свободата!), а най-вече пътя "към нас си". Към всички нас, и цигани, и не, родени и свършили дните си във вечния катун на цивилизацията.

В българската художествена литература от десетилетия не бе излизала книга, тъй лъхаща на възрожденско удивление и умиление пред величието на човека, на другия човек, на различния човек. Само истински майстор на словото може да ни преведе към разбирането, към вникването в смисъла, към очовечаващата света ни взаимна симпатия.

Проф. Николай Василев

Димитър Томов
Безкрайният катун. Цигански работи
Издава Национален музей на българската книга и полиграфия. С., 2004

Разказите от третата белетристична книга на Димитър Томов са писани постепенно, в продължение на много години, но тяхната поява точно сега ги прави значими в контекста на все по-наболяващата потребност от алтернативни художествени дискурси в българската литература. "Циганската" тема представлява една такава възможност, затова ми се струва важно да отбележим различните начини на нейното (уви!, толкова) плахо присъствие. В миналата рецензия опитах да кажа как днешните млади "роми" разбират своето място и своята идентичност в нашето българско общество. Текстът, за който пиша днес, е създаден от позицията на българин, добре вписан в социалната си действителност.

Разказите в книгата са 13, но тази количествена фаталност не се опитва да означи настроението на някаква мрачна предопределеност, нито пък някаква тъмно-сложна противоречивост в социалната проблематика. Докато младите роми пишеха преди всичко за бедност, етническо отчуждение, социална малоценност и психически дискомфорт, българските "цигански работи" разбират техния свят през една дълговечна поредица от романтични представи: щастливата волност на катунарския живот, нравствената хармония в примитивната община, неудържимата импулсивност на сексуалната страст, хармоничната близост с природата... Както изглежда, съществува неизтребима, романтически създадена традиция да се мисли чуждото като екзотичната, съблазнителна другост на нашия скучен свят. "Катунът" на Димитър Томов е духовно красив, етически хармоничен, интелектуално проницателен (свързващо-доминиращият образ на тези разкази е дядо Инко - цигански мъдрец, патриархален старейшина, прозорлив тълкувател на социалните знаци), но той е преди всичко литературен. Образите на неговото присъствие имат корени в историята на българската литература: йовковските турци и цигани, елинпелиновската романтика на нощния скитнически живот, странните герои-мечтатели... Другият източник на циганската романтика в тях е носталгията по детството. Български родените цигани се оказват знаци на любовта към своето минало и към родното място. Те населяват един Павликени, чийто образ напомня на сън, на копнеж по нещо безвъзврaтно отминало. Етическата утопия на техния свят е огледалният образ на умората и разочарованията, които са се натрупали в душата на един модерен човек. Циганското мълчи; дали пък не сме обречени на тази традиция в българската литература?

Милена Кирова

Десант на интелектуалци в Павликени заради “Безкрайният катун” на Томов

Днес в Павликени влезе големия свят, така зам.-кметът на Павликени Мария Горанова определи представянето на книгата “Безкрайният катун” на Димитър Томов. То се състоя в местното читалище. Тук бяха ректорите на СУ проф. Боян Биолчев и на ВТУ проф. Иван Харалампиев, професорите Дончо Хрусанов, Николай Василев, Ангел Попов, Майя Пенчева, поетът Любомир Левчев и съпругата му художничката Дора Бонева, проф. Александър Фол. Сред публиката бяха и проф. Костадин Бобев, директор на Института по криминалистика в София, който също е павликенчанин, и др. Нацията ни няма да загине, след като една книга в този студ събра толкова много хора в това читалище, възкликна проф. Николай Василев.

Литературния критик и директор на издателство “Захари Стоянов” Иван Гранитски представи третата поред книга на своя колега директора на издателство “Св. Климент Охридски” на Софийския университет Димитър Томов и говори за неговата родолюбива и широка мащабна дарителка дейност. Книгата “Безкрайният катун” похвалиха още поетът Любомир Левчев, проф. Боян Биолчев, Стоян Райчевски и проф. Николай Василев. Наричаха автора силен представител на съвременния къс разказ, сравняваха го с Бунин и Чудомир, оценяваха високо литературния език, на който е написана тази книга. Това не е книга за циганския катун, а за катуна на съвременната цивилизация, обобщи проф. Н. Василев, а поетът Любомир Левчев прочете своето стихотворение “Спиртоварна”, близо по тематика на книгата.

Авторът получи много благодарности и цветя от съгражданите си в Павликени, обеща им бъдеща подкрепа и нови срещи с видни софийски интелектуалци на павликенска земя и щедро раздаде автографи.

Елка Спасова

Още с онасловяването си новият сборник с разкази на Димитър Томов - „Безкрайният катун“, вече носи в себе си поливалентната интертекстуалност не само на етнонима циганин, чиято емблема е, но и на всички думи и фрагменти от дискурси, характеризиращи границата на социуми, култури и животи. Границата е онзи топос, който маргинализира предварително зададения ред на нещата. 

Единствено детството познава свободата на единението с природата и може би затова авторът се скрива зад гласа на детето в повечето от разказите. Детето, което гледа с безхитростен и добронамерен поглед селото и катунарите, опитвайки се да разгадае знаците на живота, които бележат собственото му съзряване. Димитър Томов съзнателно е търсил сетивното съвършенство на детския поглед, за да открои простите и вечни неща в живота на човека като завладяващата женственост („Урок“), първите трепети на любовта („Славей или чучулига“, „Братовчеди“), избуяващата синовна привързаност („Път към нас си“), страстта към свободата на пътищата, болката, която носи мъдрост („Път към Босфора“). Крачка по крачка детето разширява своя духовен обем, осмисля мястото на красотата, виталността и благородните стихии на живота, исконната потребност на човека от гордост, достойнство и чувство за красота. С изключително тънка наблюдателност и разбиране за „другия“ живот, с неизчерпаем хумор, който изговаря себе си в граничните ситуации на комичната неуравновесеност на катунарите спрямо други културни парадигми (пристрастяването на дядо Инко към телевизията, килима в гаража на катунаря Асен), писателят се дистанцира от изолираната самодостатъчност на оценките и обобщенията. Невъзможната стерилност на етикетите се разтваря в мощната стихия на човешката виталност, в магията на съществуването. 

Внушенията в книгата обаче не се изчерпват с мощния апотеоз на живота. Димитър Томов не прави от инаквостта на циганите атрактивен екзотичен резерват. Катунът е една непрекъснато преместваща се маргиналия, която придава относителна стойност на гледните точки. Катунът е синоним на общата мултикултурна реалност, в която и цигани, и българи са изправени пред едни и същи неразрешими проблеми. Обща е отчаяната нужда от интегриране в някаква голяма общност (Европа), която да гарантира идентичност със самото понятие за култура. В разказите се прокрадва недоверието на автора към изкривената идея за преводимостта на другото време, на другата културна парадигма, което непрекъснато апострофира с иронията си уродливото пришиване на западни означаващи към нашата балканска действителност. Така приобщаването към Европа в „Път към Европа“, в „Колет от Европа“ е проецирано в отблъскващите форми на проституцията и наркотрафика. Цигани и българи отчаяно търсят брод към всеобщото време (Европа), но вместо универсални закони откриват универсални аномалии. 

Референциите с новите реалности пронизват тъканта на сюжетите в разказите. Весело-иронично и добронамерено-мъдро през призмата на маргиналията писателят насочва хуманистичния си поглед към прагматичните проблеми на българския етнос: „Дядо ми Инко изрече пророчески думи, че щом една власт захване тъй да заприщва друмищата и да тършува народа си, краят й е дошъл“ - („Път към Босфора“). Защото и в маргиналията се оглеждат, макар и пародийно изкривени, болезнените въпроси и комплекси на нацията. 

В „Какъвто народът, такива му и циганите“ (перифраза на финала на един виц за евреи - „ Какъвто народът, такива му и евреите...“) се казва: „... пътят ние отдавна го знаем, въпросът е с тоя ли катун ще тръгнем натам. Ония и катунарето им са цивилизовани. Кой знае какви мерцедеси и фордове дрънкат.“ Без съмнение книгата на Димитър Томов е прицелена в дълбокия травматизъм и комплекси на нашето балканско културно пространство, което е пренатоварено с негативни стереотипи за себе си и за „другия“. Той успява да изговори маргиналната специфика с езика на универсалното, общочовешкото, както и да види проблемите на центъра през комично деформираните образи и ситуации на маргиналията. 

Природата на пародийното в тази книга не се поддава на лесно систематизиране и изчерпване, защото извира от невероятната способност на автора за асоциации и допълнения, които преобръщат смисъла до усмивка. Иронично разколебани от амбивалентното отношение към нещата, нравствените импликации в книгата не са положени в баналната дихотомия разумно - неразумно, рационално - ирационално, добро - лошо. Те са неразчленимо преплетени в идеята за неизбежната обвързаност на хората. 

Без емоционална свръхприповдигнатост в разказите живее поетиката на толерантността, която не налага, не изисква, а оставя свободата да избираш и променяш своя контекст и живот. В разказа „Път към Бриджит Бардо“ животното страда от принудителната свобода, която го е отдалечила от онези, които обича: „В такава нощ сещаш, че е по-добре да не си се раждал, отколкото да осъмваш, без да знаеш защо всичко край теб е различно.“ Едно трогателно докосване до големия проблем за това какво е добрината, наложена със сила. 

Тази книга идва в ситуация, когато мнозина смятат, че единственото, до което си струва да се домогнеш, е да се впишеш в някаква псевдопостмодерна парадигма. Тя не предлага словесни и структурни рискове, но предлага един блестящ, жив метафоричен език, от чиято красота понякога ти спира дъхът. Димитър Томов улавя със словото си времето на пътя, който е общество на колективи, където етническата разграниченост е не повече от външна ситуация, но която чрез разнообразните реакции на участниците в нея е полифонична и отхвърляща еднозначните отговори. 

За да почувстваме тази книга, трябва да излезем от себе си, от границите на навиците си, за да преживеем граничността на катуна, за който всяка родина и всяка бариера са винаги временни: „Ние циганите сме като облаците, казваше дядо ми Инко. За нас граници няма. Ти видял ли си облак да спре за проверка. Тъй катунът минава през всякакви бариери, но за разлика от облака не се извалява или изпарява, а даже набъбва и се уголемява.“ А ние оставаме с колебанието да съжаляваме ли катунарите, или да им завиждаме за това. 

Неда Павлова

Творбите на Димитър Томов откъсват неповторими парчета от живия живот

За първи път четох разказ от този автор в ДУМА. Хареса ми, но останах с някакво странно усещане. Тогава не можах да го проумея. Обяснението ме споходи по-късно, когато в ръцете ми попаднаха сборниците на Томов - "Безкрайният катун" и "Трусове на любовта" (изд. "Български бестселър...). Щом ги зачетох разбрах - отдавна не бях срещал подобни произведения. Разказите сякаш не бяха написани, не бяха композирани, а направо откъснати от самия живот. Което съвсем не означаваше, че са просто сурови парчета живот. Напротив, бяха сътворени с майсторство, което не на едно място ги правеше неповторими.

И така, който и разказ да вземем, изброявам на посоки: "Братовчеди", "Славей или чучулига", "Път към Босфора", "Път към НАТОТО", "Път към Бриджит Бардо", "Инджовите", "После", "Трусове на любовта", казаното до тук според мен напълно се потвърждава. Ясно ми е, че прекалявам с изброяването, но тъкмо по повод на тези разкази, или по-точно - откъси от живота, може да се почувства най-характерното в маниера на техния автор.

Ще се опитам, доколкото мога, да докажа горното. Започвам с "Безкрайният катун", който дава и надслова на единия от сборниците. Досега никой в нашата литература не е успял така задълбочено да представи живота на циганите катунари. Техният бит, неповторимостта на стремежите им, най-интимните трепети на циганската душа, на която навсякъде й е тясно, и погледът й е отправен към всички посоки на света. Заселвайки читателя в този откъс от живота, с майсторството си авторът му дава възможност да почувства, че това, което се случва, не става само днес, а е било действителност преди векове, и ще бъде също такава действителност и като мине нашия век. Защото в циганската душа има вечни струни, и в тях вечно ще трепти жаждата за живот.

Същото читателят ще долови и в откъса от живота, наречен "Път към Босфора". Един живот, или откъс от него без сюжет, защото самият живот си е неповторим сюжет. И герой - в същото време.

Сега - откъсът "Път към Бриджит Бардо". Понеже много обичам животните, пребиваването ми тук особено ме развълнува. И ме наведе на мисли, които някому може да се сторят цинични. В този разказ става дума за така наречените танцуващи мечки, които по почин и със средства на Бардо са взети от стопаните им и прибрани в специално приготвен за тях резерват. Много искам да греша, но удоволствието на едни да се грижат за свободата на други, за освободените се превръща в мъка непоносима. Особено като ги отделят от хората и местата, с които са свикнали от рождение. И които всъщност са им давали смисъл на живота, ако при животните може да се говори за смисъл на живота.

Но за чувства - да! И те са нещастни! Това авторът ни го показва по превъзходен начин. Още повече за животните липсват теории и трактати, които да внушават, че няма по-голямо щастие от това да си свободен. Па макар и откъснат от света, който наистина те е правел щастлив. Разбира се, не само когато става дума за животни, удоволствието на едни, се превръща в нещастие за други.

Може и да съм пристрастен, но в този откъс от живота авторът е надминал себе си. Такова невероятно вникване в животинската - в случая мечешката психика! Пак повтарям - ако може да се говори за подобна психика. Но той те убеждава, че тя съществува. И че мечката може да бъде щастлива или нещастна тъкмо като теб.

Да се върнем отново към хората. Да се спрем на откъса от живота "Братовчеди" и да видим как се раждат първите плътски трепети. Как бавно, но докрай обземат младия човек. В същото време самите ние се връщаме там дето никога вече няма да бъдем, освен докато се намираме в откъса от живота, наречен "Братовчеди". И както сме застанали отвън, в страни от героите, благодарение умението на автора успяваме да проникнем във вътрешността на събитието, раждащо чувствата. Без това проникване, то завинаги би останало мъртва част от живота. А ние - чужди на чувствата.

"Славей или чучулига" е пример за изключителната наблюдателност на автора, която се превръща в основа на солидно художествено пресътворяване на откъсите от живота, в който сме попаднали благодарение на разказите му.

Много може да се каже за тези сборници. И за хумора в тях, своеобразен, сякаш не авторът е създавал ситуациите, а те просто са си съществували, и излизат на бял свят в мига, когато попаднеш в съответния откъс живот. Като в "Пътят към НАТОТО" например.

Също - едно произведение не може да вмести живота в сюжет. Самият живот си е сюжет, обратното ще бъде измислица. Важното е да го откриеш. Каквото е и сторил Томов. Същото се отнася и за героите - те са неотделими от живота, от откъсите живот, които ни представя авторът.

И ето, пак стигнах до странното състояние, в което изпаднах, започвайки четенето на тези разкази, тоест - влизането в откъсите от живота, предложени ми от автора. Общувайки с тях непрекъснато си спомням случки, на които съм бил свидетел, или неща, случили се със самия мен. И долавям как те сякаш неусетно се превръщат в подробности от откъсите, в които вече живея. Затова ставам и неотделима част от тях.

Усещане, което може да ти предложи само несъмнен майстор на разказа. Или по-точно - на майстора да откъсва неповторими парчета от живота.

Написах го, излизайки за кратко от откъсите живот в сборниците на Томов, и освобождавайки се от тяхната хипноза.

Атанас Наковски