Към края на миналия век г-жа Бриджит Бардо, световна кинозвезда от 60-те години пак на миналия век, горещо ожали танцуващите мечки в България и всячески се застъпи за тяхната кауза. Били като роби на синджир, а тя такива неща не търпи.
Намериха се фондации, стекоха се ресурси и се сътвори в Рила планина „най-големият в Европа“ приют за пенсионирани мечки. И се откри приютът по най-трогателен и официален начин през лятото на 2004 г., и всички очакваха край мечата казарма мадам Бардо, само че тя не дойде.
Никой не знае колко века – до този преломен евромомент – са танцували мечки по нашите панаири, села и паланки. Във всеки случай само в софийския телефонен указател са записани 56 Мечкарови и 47 Мечкарски.
Трудното е вечер. Очакването на пълен с неизвестности мрак без човека, който винаги е бил до теб. В такава нощ усещаш, че е по-добре да не си се раждал, отколкото да осъмваш, без да знаеш защо всичко край теб е различно. Два пъти се бе стъмвало, откак ги бяха докарали на това изпълнено с влага и дървета място.
Не разбираше защо единственото тук, което я привличаше, което й напомняше за нейния свят, бе отделено с тази студена и дразнеща със своята прозрачност мрежа. Още първата вечер опита да я прескочи. Изправяше се на два крака, а предните й лапи по никакъв начин не достигаха края на жилавата метална плетеница. Ноктите й тракаха из малките ромбоидни пролуки, но не успяваха да ги преодолеят. Не проумяваше защо не стига до бетонната пътека при двукраките същества, които се движеха свободно. Довчера и тя се разхождаше сред тях, а човекът, когото помнеше от първия миг след раждането (и тази паметност се сливаше с образа на собствената й майка), я бе изоставил.
Съвсем спокойно беше я довел. Тълпеше се любопитното, дружелюбно, нормално закачливо обкръжение, ала нейният неотменим като природата пазител – без да разтегли лъка върху струните на тумбестия си инструмент и без те да оживеят в звуци, дето караха мечешкото й сърце да затрепка, а непохватните й лапи сами се разиграваха – този единствен за нея сред човеците Човек – като на шега я остави в това странно място и трето денонощие го нямаше. Сигурно беше игра, защото бяха докарали още десетина като нея. Тя познаваше само Мачо. С него понякога се срещаха из улиците на големия град, а развеселените любопитковци се увеличаваха поне двойно, щом видят две мечки едновременно. И стопанинът на Мачо го бе изоставил. Мачо обаче не обикаляше оградата като нея. Лежеше през повечето време. Хълбоците му бяха хлътнали, а козината тук-там проскубана. Тя няколко пъти го караше да се размърда, но той само примигваше и клатеше уморено глава. Другите като нея се въртяха в кръг и правеха неразбираеми опити да осъзнаят, че са затворени в някакво пространство: макар с дървета, храсти, полянки и оформени просеки, изкуствени хълмове и струпани камъни – пространството си оставаше оградено. Тя се увери в това през двете нощи, откакто бе тук, но нито за миг не се примиряваше с новото си положение. Трябваше да има изход. Стопанинът й – къде се губеше, защо се бавеше? Последният й спомен от лицето му не предвещаваше такова внезапно изчезване. И гласът му нищо не издаваше. „Хайде, Машо“ – бе рекъл, а околните гледаха усмихнато и окуражително и докато се усети, попадна зад това ограждение, нейният Манго се изгуби в тълпата, хич не посегнал към свирнята. Някакви важни, костюмирани хора приказваха нещо, което мечешкият й ум не можеше да разбере, но тя от малка бе научена да различава важните хора и очакваше, когато дърдоренето им свърши, мустакатият й повелител Манго да подвикне: „Хайде, Машо, тъпчи за здраве“, а някой смелчага от публиката да легне и тя важно и гордо да премине върху му, щастливецът да се изправи не по-малко горд и важен от собствената си дързост, че го е мечка газила...
Тези спомени сега й се струваха далечни, ала я връхлитаха – по-упорито от ситния дъжд, който не бе престанал, откакто ги настаниха зад безчувствените заграждения. Хората от първия ден се бяха изпокрили. Никой не идваше да я изведе. Без да съзнава инстинктивния си копнеж към оня живот, дето единствено познаваше – живот, протичащ по многолюдните улици, сред шума на клаксони, подвиквания и неизбежното танцуване пред многоокото общество – без да разбира следващите си действия, смътната опасност, че е изоставена, че е сама и самичка трябва да си помогне, това я изпълваше с безпокойство, което на третата вечер бе преминало в тревога, но не и в паника. Тя бе научена да се съпротивлява и тези уроци бяха просмукани с чергарската същност на упорития й стопанин, който я водеше сред безкрайния свят на препълнените улици, и когато някъде вниманието не бе достатъчно или пък ги напъждаха заради факта на самото им присъствие – те се явяваха другаде, където бяха желани, и радостта да си център на внимание не свършваше.
Нощта напредваше и внезапен вятър бе разпъдил облаците. Мократа й козина настръхна от хлад. Зачуруликаха птички, но тази птича врява само я подсети за гълчавата, която й липсваше. Върху проясненото, изсветляло небе се беше изтъркулила луната и млечната пътека на едрите звезди мамеше с близостта си. По тази пътека трябваше да тръгне: ето ги нейните събратя, успяваше да ги различи. Нямаше как да си обясни кога бе разбрала, че на небето е очертан собственият й звезден контур. Стотици пъти стопанинът й и неговите подскачащи като скакалци деца бяха й сочили искрящия четириъгълник и – самите те изпаднали в някаква космична възбуда – се надвикваха „Давай като Голямата мечка!“. Объркана сред олелията, тя нелепо разперваше лапи и се озърташе тревожно, ала все пак й бяха внушили, че има нещо общо с небесната си посестрима. И да се възправя „като нея“ бе номер в атракцията, и щом изпълнеше този номер, публиката се възторгваше с диви викове, а нейното мечешко сърце премаляваше. Очите й се замрежваха и то не беше от рунтавата козина.
Бе се възправила на задните си крака, а лапите й не трепваха – очертани в сребърен контур от лунната светлина. Тази там на небето бе волна и грееше с безсмъртието на свободата, и никой никога не би могъл да я запре зад огради и мрежи горе в звездната тъмнина.
Тя тръгна.
От време на време спираше, вдигаше глава към центрофугата на звездите, виждаше как нейната сестра танцува сред сияйното обкръжение и хукваше с удвоени сили. Тази нощ интуицията й работеше безпогрешно. Голямата мечка я теглеше на север. Стигнала оградата, тя се завъртя в полукръг и – сякаш винаги бе знаела, че някъде ще поддаде – в теснината на ъгловото съединяване намери пролука. Кожухът й си изпати, ала нали тя се бе измъкнала невредима от непонятното обиталище.
Едва ли би могла да си обясни защо толкова бърза, къде отива... Бягаше с интуицията, че да отхвърли ограденото далеч назад е едничката надежда, че ще се върне при онзи, който я бе изоставил. Посред своя мечешки бяг не обръщаше внимание на изтляващата нощ: от изток протече зората и сякаш огнен съсирек пулсираше в черните й ходила; всеки миг щеше да грохне, но не спираше.
Успя да влезе в града преди мракът да е напуснал окончателно безкрайните улички, които от предградията преминаваха в булеварди, водещи до сърцето на този примамлив, многолик, бучащ и ръмжащ свят.
Светлината настъпваше бързо и в зората на идващия ден вече можеха да я различат като пресичаше познатите кръстовища. „Мечка! Мечка!“ Подвикваха подире й, но тя не спираше. Час по-скоро трябваше да стигне онова място с топлата вода, дето изтичаше свободно между огромните здания и въпреки че те се извисяваха отвсякъде, бе останала малка площадка, където най-често публиката я аплодираше и освен топлата, миризлива вода нерядко се случваше да отпие пенлива нагарчаща течност от кафяви или зелени бутилки, подарени от някой благодарен зяпач.
Бе стигнала статуята със златната глава. Този познат ориентир я зарадва. Точно срещу му плющяха разноцветни платнища – шарена гора, чиято поява тя помнеше, но с нейния стопанин от туй място ги напъждаха. Тук лъскавите коли и костюмираните хора биваха най-много.
Бързаше да премине тази просека, виковете „Мечка! Дръжте я!“ се усилваха и се сляха с клаксоните на коли, които спираха, за да премине тя. Видя срещу себе си хора с униформи и фуражки, те настъпваха във верига и тя ловко се шмугна под колоните, които подпираха познатите й сгради. В този коридор, посред бягството и гонитбата, тя го видя. Всъщност найнапред зърна скакалците. И те първи я видяха, заподскачаха с викове: „Тате, тате, Маша!“, втурнаха се да я прегръщат. Тя най-сетне се спря. Манго клечеше до една от каменните колони. Погледите им се срещнаха и той, изконният й стопанин, се завтече, тя клекна и замря. Бе го открила. Нищо наоколо нямаше значение. Хората прииждаха и прииждаха. Тя и Манго стояха прегърнати и никой не посягаше да ги раздели. В ръцете на най-любимото й същество се бе появил тумбестият инструмент и се разнесоха познатите звуци.
„Хайде, Машо!“
Тя не чака друга покана.
Възправи се, умората попи нанякъде, тромавите й крака заситниха, рунтавите й вежди спуснаха пелена над очите й и светът се размиваше и разстилаше, а тя не спираше.